Той върви по дългия, прав като опънат ремък път... Тя, бледа, неподвижна като статуя, стои и лови с очи всяка негова крачка. Но ето, червеният цвят на ризата му се слива с тъмната багра на панталоните, крачките му не се виждат, кучето не се различава от ботушите. Вижда се само каскетчето, ала... ненадейно Егор рязко свива надясно в сечището и каскетчето изчезва в зеленината.

— Сбогом ви, Егор Власич! — шепне Пелагея и се повдига на пръсти, та поне още веднъж да зърне бялото каскетче.

1885