Настъпва мълчание. Над сечището прелитат три диви патици. Егор ги гледа и ги изпраща с очи, докато те, превърнати в три едва видими точки, се спускат далеч оттатък гората.

— С какво се прехранваш? — пита той, като премества поглед от патиците към Пелагея.

— Сегинка ходя на работа, а зимата вземам детенце от възпитателния дом и го храня с цицка. Дават по рубла и половина месечно.

— Тъй...

Пак мълчание. Откъм пожънатата нива долита тиха песен, която секва в самото начало. Горещо е за песни...

— Разправят, че на Акулина сте направили нова къща — казва Пелагея.

Егор мълчи.

— Значи, тя ви е по сърце...

— Че такъв ти бил късметът, орис! — казва ловецът и се протяга. — Търпи, сиротино. Ама обаче сбогом, разбъбрах се... Надвечер трябва да стигна във Волтово.

Егор се изправя, протяга се и мята пушката през рамо. Пелагея става.

— А кога пак ще дойдете на село? — пита тя тихо.

— Няма защо. Трезвен никогаж не ще дойда, пък ако съм пиян, ти изгода няма да имаш. Озлобявам се, когато съм пиян... Сбогом!

— Сбогом ви, Егор Власич...

Егор слага каскета на тила си и като повиква кучето, продължава пътя си. Пелагея стои неподвижна и гледа подире му... Тя вижда неговите движещи се плешки, юнашкия му тил, ленивия му, нехаен вървеж и очите й се изпълват с тъга и нежна ласка... Погледът й се плъзва по сухата, висока снага на стопанина й и го милва, гали... Той сякаш усеща този поглед, спира се и се обръща. Мълчи, ала по лицето му, по привдигнатите му рамене Пелагея вижда, че иска да й каже нещо. Тя плахо пристъпва към него и го гледа с молещи очи.

— На! — казва той и извръща глава.

Дава й окъсана рубла и бързо се отдалечава.

— Сбогом ви, Егор Власич! — казва тя, машинално взела рублата.