— Та какво да правя при тебе?

— Бе то се знай, няма какво да правите, но ей тъй... все пак къща е... Да видите едно-друго... Вие сте стопанинът... Я гледай, тетерка сте ударили, Егор Власич! Ама да бяхте седнали, да отпочинете...

Докато говори всичко това, Пелагея се смее като смахната и гледа нагоре, в лицето на Егор... Лицето й просто грее от щастие...

— Да поседна? Бива... — казва с равнодушен тон Егор и избира местенце между два неотсечени смърча. — Ами ти защо стоиш? Седни и ти!

Пелагея сяда малко по-встрани на припек и засрамена от радостта си, закрива с длан усмихнатата си уста. Една-две минути минават в мълчание.

— Баре веднъжка да бяхте наминали — тихо казва Пелагея.

— За какво? — въздъхва Егор, като си сваля каскетчето и избърсва с ръкав червеното си чело. — Няма никаква нужда. Да се отбия за час-два — просто губене на време, само ще те объркам, а да живея постоянно на село — стяга ми се душата... Сама знаеш, аз съм разгален човек... Трябва и креват да имам, и хубав чай, и деликатни разговори... всички степени да имам, а при тебе там на село — сиромашия, пушилка... И ден не мога изкара. Ако, да речем, излезеше такваз заповед — непременно да живея при тебе, тогаз или къщата бих изгорил, или бих посегнал на себе си. От малък съм си такъв гален, няма какво.

— Сега де живеете?

— У помешчика Дмитрий Иванич, като ловец. Доставям дивеч за трапезата му, но повече тъй... за удоволствие ме държи.

— Не ви е сериозна вашата работа, Егор Власич... За хората туй е забавление, а за вас то май като че е занаят... същинско препитание...

— Не разбираш ти, глупачке — казва Егор, мечтателно загледан в небето. — Никогаж не си разбирала и довеки няма да разбереш що за човек съм аз... За тебе съм щурав, загубен човек, а пък който разбира, за него съм най-добрият стрелец в цялата околия. Господата чувствуват това и дори ме писаха в списанието.